Нашите 10 НЕ в българското строителство. (част втора)

Продължаваме с нашите „НЕ“ и проблеми в българските архитектура и строителство в България :

6. ЗУТ !

Законът трябва да има мащаб. Да е една обща рамка, която да структурира процесите на възлагане – проектиране – строителство – експлоатация. В тази рамка да се залагат параметри, които позволяват конкретни творчески решения и инвестиционни инициативи. Необходимо е да има повече вътрешна свобода за еднофамилните жилищни сгради. Необходими са ясни изисквания за многофамилните жилищни сгради. Те може би са най-адекватни в ЗУТ, само че нека се определи площта Бруто и площта Застроена, и да не се надлъгваме с Кинт и Кота корниз. Скица/Виза без хоризонтали и съседни сгради не може да съществува. ПУП без схеми на инженерни мрежи – също. Проектиране без силуетен план на съседна застройка мисля, че също не е редно да има. Може би с проекта дори трябва да се доказва ослънчаването, а не да се контролира корниза на сградата. Законът трябва да регулира, а не да определя и фиксира. София е съставена от няколко различни типа градоустройствени зони. Със ЗУТ те се обезличават. Необходимо е да се децентрализира закона. Подзаконови актове да управляват отделните зони. Както и отделните населени места. Конкретните решения да могат да се взимат от местната власт и гражданство. Централна градска част има конкретни особености. Комплексите – жилищни, промишлени, обществени и смесени – други особености. Периферията – слети жилищни структури на малки населени места – има абсолютно различен характер. Ако характерното може да се запази, градската тъкан ще има идентичност. Законът трябва да дава възможност за това. Да се въведе изработването на специфични правила не само за устройството, но и за архитектурата на сградите и пространствата с цел отчитане на спецификата на районите, на традициите. Елемент на третиране в специфичните правила да бъдат фасадите, покривите, материалите и т.н. Да се определят, както във Франция т.нар. ЕУП – зони за защита на архитектурното, урбанистичното и пейзажното наследство за устойчиво развитие на градската и извънградската среда. Практиката в общините е като лакмус за проблематиката, произтичаща от прилагането на ЗУТ. Там се разчитат преплетените в едно криворазбирания на всичките ползватели на закона.

Крещят резултатите – правим по 2 етажа луксозни „тавани” с тераси, които не влизат в Кинт, разполагаме апартаменти в изкопани дупки, които наричаме „моделиран терен”, а не „английски двор” и ако главният архитект се запъне да пусне проекта, наричаме апартаментите „студио,” „офис” или „ателие”, без да променим нито една черта от разпределението и… аритметиката излиза. Тези помещения после ще се изтъргуват… май последният ще плаща сметката, живеейки в мазе, наречено ателие, гледайки подпорна стена пред себе си – може би озеленена??
И отгоре на всичко това и война. Война между главния архитект и архитекта-проектант. Война на сцената пред инвеститора.В такава ситуация е невъзможно архитектите да имат тежест и силна позиция в обществото. Проектите се обезмислят до папки само за пред „одобряващите органи”, които участват в играта по ЗУТ.
За какво качество на живот, проект, процедури, среда, администрация говорим?

7. Повърхностното образование по архитектура и дизайн в България.

Всеобщо убеждение е, че следването е трудно, изискващо много време и работа… Вероятно е така, но, забелележете, трудно въобще не означава качествено! Убедени сме, че можем по изключително труден начин да се научим да правим грозни еднотипни грънци…и какво ще спечелим от това ние или изкуството? Основният недостатък на обучението е изначално заложен в самата му методика – студентите по архитектура не се учат как да мислят, а какво да НЕ правят… А добрата архитектура е много мисъл и много по-малко чертане. Тук се натъкваме на огромна идеологическа празнина.  Да не говорим за отдадеността на самите преподаватели на преподавателската дейност. На местата, където преподаването е качествено, то се прави заради престижа, а да бъдеш преподавател, означава да си доказал, че има на какво да научиш студентите. Не – сядаш, звъни ти телефона, уговаряш се за след половин час в еди-кой си ресторант, чешеш се по главата, тръскаш си цигарата, допиваш си кафето и изпращаш студентите „да работят”, оставяйки ги с убеждението, че дипломираните архитекти са завършени безделници. Питаме се – докога ще гледаме потресаващи сгради – отговорът е очевиден – докато бълваме повърхностни архитекти. Пътят към промяната е ясен и необходим – строг проектантски ценз спрямо преподавателите, привличане на утвърдени архитекти в университетите на всяка цена (нека не се лъжем, пари има, но дали това е най-важното?),  и отдаденост на работата и от двете страни.

Кога ще стане това? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

8. Липсата на архитектурна среда, достъпна за хората с увреждания.

Нормативни документи у нас по темата не липсват – закон, правилник, наредби, методически ръководства и указания и други. Въпросът е как те се изучават, възприемат и най-важното как се прилагат в практиката.  Друг първостепенен въпрос е да се преработят съществуващите градоустройствени планове – общи и подробни планове, а в новопроектираните – да се имат предвид изискванията на Европейския съюз, така че да не се оправдаваме за липса на планиране в това отношение, въз основа на които да се предвижда и изгражда тази достъпна архитектурна среда.  При създаването на достъпна среда невинаги се изискват средства, което е едно от следващите оправдания на отговорните фактори при нас. Хората с увреждания не могат да се чувстват равностойни и избягват да посещават градската среда и поради липсата на обществени тоалетни: броят им е намалял, особено в централната градска част; по начина им на изграждане – подземни или полуподземни, те не са достъпни за хора с увреждания, като главната бариера са стълбите без предвиждане на рампи или някакви платформи за лесния им достъп. Недостъпни са и по-голяма част от обществените заведения – пощенски станции, общински администрации, театри, кина, библиотеки, стадиони, дори и сградите на поликлиники, болници, здравни центрове и социални домове, детски домове и ясли, които се посещават най-много от хора с увреждания, или от майки с бебета в детски колички. В градската среда липсват рампи по пешеходните алеи в парковете и градинките, с наклон не повече от 5-15 на сто за по-лесно преодоляване на денивелациите на терена. Безобразно е паркирането и гарирането на моторни превозни средства по тротоарите, особено в централните градски части, по малките улички в големите и не много големи градове. Пешеходците слизат на уличното платно, за да заобиколят тези МПС, с риск да предизвикат авария или да станат обект на нещастни случаи, особено зимно време при заледени улични платна. Да се надяваме, че не изведнъж, а постепенно и внимателно ще се подходи към повдигнатите въпроси и ще се премахнат всякакви бариери по пътя на хората с увреждане, включително и за глухи и слепи граждани, чиито брой у нас не е малък.

9. Строителството върху зелените площи и липсата на повече паркове.

Кога най-после хаосът с безразборното презастрояване ще приключи и ще видим повече детски площадки и паркове? За да спре унищожаването на зелената система на България, която за годините на прехода е намаляла почти наполовина, трябва не само да бъдат забранени последващите промени, но да бъде спряно и изпълнението на вече отредените за сгради, но все още незастроени зелени площи.

10. Отношението клиент – архитект.

По принцип българинът има нагласа, че разбира много от всичко. Ние като архитекти и дизайнери трябва да следваме желанията на клиента и да направим средата, в която той ще живее удобна за самия него. Клиентите смътно долавят, че архитекта има големи отговорности. Да започне сграда от нищото, да се съобразява с 1000 фактора и предвиди още толкова, за които може само да подозира, да я намисли функционална, енергоефективна, удобна за ползване и освен всичко с претенции за някаква естетика. На всичкото отгоре да има предвид, че това чудо трябва да бъде посторено, ама така, че да е трайно, здраво и с ниски експлоатационни разходи. Но не и да изпълняваме всяко негово желание на цената на хонорара. Ние трябва да учим клиентите си. Ние трябва да пропагандираме знанието си. Знанието си за хармония, естетика, комбинация на цветове, материали и техники. Архитектът всъщност има много голяма роля в обществото. Макар, че това в чест прийом в нашите презентации пред клиенти и по между ни едва днес след разговора с гореспоменатия приятел, аз разбрах каква всъщност е основната ни работа. Архитектите карат хората да мечтаят! Идва клиент, който иска да направи нещо. И той не е наясно точно какво, но пък очаква предложения. Ако иска къща, архитекта му обрисува дом с място за всяка дейност на всеки от семейството, където да се чувства щастлив и на място. Разкриваш му възможности, които дори не си е представял, караш го да обича бъдещата си къща и с много желание и хъс да я построи. Човека си тръгва окрилен и с искра за живот, която е нямал преди – само идеята за къща. Разбира се този плам трябва да се поддържа до края на процеса, защото всички от тук нататък ще се опитват да го угасят. Институциите го връщат, бавят, искат му почерпка. Изпълнителите му обясняват как това „не моа’ стане”, „еле па така”. Не му достигат пари, времето се разваля, строителя се бави, мебелиста му е сбъркал цвета на кухнята, стъкларя му е счупил 2 стъклопакета, инсталацията дава на късо и още, и още… Архитектът е до клиента, който вече се чуди как се е набутал с толкова беди накуп. Рамо до рамо с него, а понякога и въпреки него, той се бори клиента да си получи мечтата.

Архитектът е продавач на мечти, а останалото е просто занаят, който помага за построяването им.

(статията е публикувана и в сп. Домът)

Comments

  1. says

    имам много съображения по тези въпроси,но това което искам да споделя е към т.8 за достъпност на градската среда.
    Проблемът с достъпа към градската среда е като проблема с глобалното затопляне. Недостъпността към градската среда се определя от липсата на градски тоалетни,което е позор за градоустройчиците. Моето предложение за комбинация на това съоръжение с бизнесинициатива не можа да се разгледа 10 години. Заиграването с проблема на стълбите е смешен като озоновата дупка.

  2. jordan kutev says

    mnogo priatno iznenadan sum ot poslednite niakolko statii na boiko svurzani sus architecturata + stroitesltvoto vuv BG. Ne samo zashtoto sum praktikuvasht architect isvun BG i vizdam na zivo kak dobrite stroitelni zakoni eliminirat korupciata i pomagat na investitorite no nai veche che niakoi vuv BG nai posle se e zamislil za po dulgosrochny perespectivi.

  3. tsvetelina Schatauer says

    Imam vapros:Zashto kogato imash zemia ,i to ot pra-diado ti v sofia ne mojesh da stroish,a kogato ia prodadesh za niakoi moje.Ta Vaprosat mi e sledniat :Do koga shte ni kradat????
    Govoria za taka narechenata Mesnost Vartopo-Malinova dolina.imam zemia tam i niakoi si arhitekt se razporejda s moeto nasledstvo .Kak e vazmojno .G-n Borisov napravete neshto ,nali za vas si ndadohme glasat…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Please type the characters of this captcha image in the input box

Please type the characters of this captcha image in the input box

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>